Великият италиански учен Галилео Галилей, който може би е най-големият родоначалник на научната методика, е роден в 1564 г. в Пиза. Като младеж учи в университета на родния си град, но напуска по финансови причини. Въпреки това в 1589 г. успява да получи преподавателско място в същия университет. Няколко години по-късно става член на преподавателското тяло на университета в Падуа и остава там до 1610 г. По-голямата част от научните му открития са направени през този период. Първите си съществени успехи Галилео постига в механиката. Аристотел учел, че тежките предмети падат по-бързо от леките и цели поколения учени приемали това твърдение само заради авторитета на древногръцкия учен. Галилео обаче решава да го провери и след редица експерименти открива, че Аристотел не е прав. Истината е, че тежките и леките предмети падат с една и съща скорост, ако не се смята въздействието от триенето на въздуха. (Между другото, легендата, че Галилео извършвал тези експерименти, като хвърлял предмети от наклонената кула в Пиза, очевидно е лишена от основание.) Разбрал истината, Галилео предприема следващата крачка. Той измерва внимателно разстоянието, което падащи предмети изминават за определено време, и открива, че то е правопропорционално на времето (секундите), през които те падат. Това откритие (което означава еднакво ускорение) е значително само по себе си. По-важното е, че Галилео успява да обобщи резултатите от поредица експерименти в математическа формула. Широката употреба на подобни формули и методи е важна особеност на съвременната наука. Друго важно откритие на Галилео е законът за инерцията. Преди това се смятало, че един движещ се предмет забавя от само себе си движението си и спира, освен ако някоя външна сила не го кара да се движи. Но Галилеовите опити показват, че това общоприето схващане е погрешно. Ако възпиращите сили, да речем триенето, бъдат премахнати, предметът ще продължи да се движи до безкрайност. Този важен принцип, повторен недвусмислено от Нютън и обявен като Първи закон за движението, е един от основните принципи във физиката. Най-прочутите Галилеови открития са в областта на астрономията. В началото на XVII век в астрономическата теория цари небивала възбуда: води се остър спор между последователите на Коперниковата хелиоцентрична теория и привържениците на по-старата геоцентрична теория. Още в 1604 г. Галилео е изразил убеждението си, че Коперник е прав, но не може веднага да го докаже. В 1609 г. той дочува, че в Холандия е изобретен телескоп. Макар че има съвсем бедно описание на уреда, Галилео е толкова надарен, че скоро успява да конструира собственоръчно далеч по-добър телескоп. С него насочва наблюдателските си способности към небесата и само за една година стига до цяла поредица важни открития. Наблюдава Луната и вижда, че тя не е гладко кълбо, а е изпъстрена с много кратери и високи планини. Небесните тела, заключава той, не са нито гладки, нито идеални, а имат същите неравности, с каквито се отличава Земята. Наблюдава Млечния път и разбира, че в крайна сметка той не е някакво небулозно* образувание, а е съставен от огромен брой отделни звезди, толкова далечни, че, гледани с просто око, приличат на мъглявина. [* Небулоза (лат.) — големи облаци от разредени газове, които се виждат като обща мъглявина. — Б. ред.] Наблюдава планетите и вижда, че около Юпитер обикалят четири луни. Това е ясно доказателство, че астрономическо тяло може да се върти не само около Земята, а и около друга планета. Наблюдава Слънцето и открива слънчевите петна. (Всъщност те са забелязвани и преди него от други учени, но Галилео публикува по-убедителни материали за наблюденията си и успява да привлече вниманието на колегите си върху тях.) Той забелязва, че планетата Венера има фази, подобни на лунните. Това е важно доказателство, което отговаря на Коперниковата теория, че Земята и всички други планети се въртят около Слънцето. Изобретяването на телескопа и многото открития, до които той води, правят прочуто името на Галилео. Но с подкрепата си на хелиоцентричната теория той предизвиква недоволството на висши църковни среди и в 1616 г. те му нареждат да се въздържа, т. е. да не проповядва Коперниковите идеи. Фактически това е забрана и на Галилео не му остава друго, освен да се гневи няколко години. Когато в 1623 г. папата умира, на негово място идва човек, който се възхищава от Галилео. Следващата година новият папа, Урбан VIII, дава да се разбере (макар и малко двусмислено), че забраната вече не е в сила. Следващите шест години Галилео посвещава на най-прочутия си труд — „Диалог относно двете главни системи на света“. Тази книга е майсторско изложение на доказателствата в полза на Коперниковата теория и е публикувана в 1632 г. с разрешението на църковните цензори. Въпреки това църковните власти реагират гневно при появата й и скоро Галилео е привлечен да отговаря пред съда на Инквизицията в Рим по обвинения, че е нарушил забраната от 1616 г. Явно мнозина духовници не са били доволни от решението да се преследва такъв именит учен. Дори според тогавашния църковен закон делото срещу Галилео изглежда съмнително и той получава сравнително лека присъда. Не го изпращат зад решетките, а само го поставят под надзор в собствената му вила в Арчетри. Формално нямал право да го посещават, но тази част от присъдата като че ли не е спазвана. Единственото друго наказание било изискването да се отрече публично от възгледа си, че Земята се движи около Слънцето. Шейсет и девет годишният учен сторил това пред открит съд. (Има една прочута и вероятно апокрифна история, че след като се отрекъл, Галилео свел поглед към земята и промълвил: „И все пак тя се върти.“) В Арчетри той продължил да излага писмено своите възгледи върху механиката. Умира в 1642 г. Огромният принос на Галилео за развитието на науката отдавна е признат. Неговото значение се корени отчасти в научните му открития, като закона за инерцията, изобретяването на телескопа, астрономическите наблюдения и гениалното потвърждение на Коперниковата хипотеза. Много по-важна обаче е ролята му в развитието на научната методология. Повечето други натурални философи, вземайки пример от Аристотел, наблюдавали характерните черти на явленията и ги категоризирали, а Галилео следял измеренията на явленията и ги преценявал според величината им. Това предпочитание към внимателните количествени измерения става след него основна черта на научните изследвания. Галилео може би повече от всеки друг е основоположник на емпиричния подход в науката. Той е първият, който настоява за необходимостта от експерименти. Той отхвърля представата, че научните въпроси могат да се решават с позоваване на авторитети, независимо дали това са църковните власти, или мисли на Аристотел. Той отхвърля също използването на сложни дедуктивни схеми, които не се опират на твърдата основа на експеримента. Средновековните схоластици обсъждат надълго и нашироко какво трябва да се случи и защо едно или друго се случва, а Галилей настоява, че е необходим експеримент, за да се определи какво наистина става. Неговият научен мироглед е лишен от всякаква мистика — в това отношение той е дори по-съвременен от някои свои последователи като Нютън. Галилео е бил дълбоко религиозен човек. Въпреки присъдата той не се отрича нито от религията си, нито от църквата, а само отхвърля опита на църковните власти да задушат научните изследвания. По-късните поколения с пълно право се прекланят пред него като символ на бунта срещу догматизма и авторитарните опити да се задуши свободата на мисълта. Но по-важна е заслугата на Галилео за създаване на модерна научна методология.

 Френският химик и биолог Луи Пастьор е всепризнат като най-значителната отделна личност в историята на медицината. Пастьор има много заслуги към науката, но е най-известен с теорията си, че болестите се причиняват от бацили, и с разработката на техниката на превантивната ваксинация. Той е роден в 1822 г. в градчето Дол, Източна Франция. Като студент в Париж изучава научни дисциплини. През студентските години заложбите му не се проявяват; един от неговите професори дори го окачествил като посредствен в химията. Но след като получава докторат в 1847 г., Пастьор скоро показва, че този професор е сбъркал. Неговите изследвания върху изомерите на винената киселина го правят известен химик, когато е само на двайсет и шест години. След това той насочва вниманието си към ферментацията и доказва, че този процес се дължи на определен вид микроорганизми. Освен това Пастьор демонстрира, че наличието на друг вид микроорганизми може да доведе до нежелателни резултати във ферментиращи течности. Това скоро го навежда на мисълта, че някои от тях са в състояние да навредят на човека и на други живи същества. Пастьор не е първият човек, предложил теорията, че болестите се причиняват от бацили. Подобни хипотези са излагани преди него от Джироламо Фракасторо, Фридрих Хенле и други. Но Пастьоровата енергична защита на тази теория, подкрепена от многобройни експерименти и демонстрации, е главният фактор, убедил научната общност, че теорията му е правилна. Щом болестите се причиняват от бацили, много логично е, че ако им се попречи да проникнат в човешкото тяло, ще се избегнат и съответните болести. Ето защо Пастьор много набляга на значението, което имат антисептичните методи за лекарите, и оказва силно влияние върху Джоузеф Листър, който ги въвежда в хирургията. Вредните бактерии попадат в човешкото тяло чрез храната и течностите. Пастьор разработва техника (наречена пастьоризация) за унищожаване на микроорганизмите в течности. Когато тази техника е приложена в практиката, млякото престава да бъде източник на инфекции. Около петдесет и пет годишен, Пастьор насочва вниманието си към антракса (синя пъпка), остра заразна болест по добитъка и други животни, която се предава и на хората. Той успява да докаже, че тя се причинява от определен вид бактерии. Но много по-важно е, че намира начин за създаване на отслабен щам на антраксовия бацил. Инжектиран в добитъка, този отслабен щам причинява само лека форма на болестта, която вече не е фатална, а помага на животните да си изработят имунитет срещу същинската болест. Пастьор демонстрира публично ефекта от имунизацията на добитъка против антракс и това предизвиква радостна възбуда. Скоро става ясно, че тя може да се използва и за предпазване от много други заразни болести. Пастьор създава техника за ваксиниране на хора против ужасната болест бяс и това е най-прочутото му самостоятелно постижение. След него други учени използват идеите му и изработват ваксини против много други тежки заболявания като епидемичен тиф и детски паралич. Пастьор, необикновено трудолюбив учен, има още цял ред не толкова известни, но полезни постижения. Благодарение преди всичко на негови опити е показано убедително, че микроорганизмите не се самозараждат. Освен това той е открил явлението анаеробиоза, което ще рече, че някои организми са в състояние да живеят без въздух или свободен кислород. Пастьоровите изследвания върху болестите по копринената буба имат голямо търговско значение. Между другите му постижения е изработването на ваксина против холера у кокошките. Пастьор умира в 1895 г. близо до Париж. Често сравняват Пастьор и Едуард Дженър, английския медик, открил ваксината против едра шарка. Макар откритието на Дженър да предхожда с повече от осемдесет години Пастьор, ние не му придаваме толкова голямо значение, защото то действа само срещу една-единствена болест, а създадените от Пастьор ваксини могат да се прилагат — и се прилагат! — против много болести. От втората половина на XIX век средната продължителност на живота в голяма част от света почти се е удвоила. Това чувствително удължаване дава по-дълбоко отражение върху бита на хората, отколкото всяко друго откритие в цялата история на човешкия род. Съвременната наука и медицина ни даряват нас, живите, практически с още един, втори живот. Ако това се дължеше единствено на Пастьор, не бихме се поколебали да го поставим на първо място. Пастьоровият принос е толкова фундаментален, че той несъмнено има най-голяма заслуга за намаляването на смъртността през последния век, за което и получава достойно място в тази книга.